Все по-често напоследък чувам родители да казват: „Аз съм приятел на детето си.“ Или: „Искам да бъда негов приятел.“ Всеки път, когато чуя тези думи, разбирам доброто намерение зад тях. Разбирам желанието детето да не се страхува, да споделя, да има доверие, да не крие грешките си. Но въпреки това, такива заявки вътрешно ме тревожат. Защото родителят може да бъде най-близкият човек на детето си, но никога не трябва да се превръща в негов приятел. В последните години сякаш все повече родители се страхуват да бъдат родители. Страхуват се да поставят граници, да кажат „не“, да понесат гнева или разочарованието на детето. Искат да бъдат харесвани, да бъдат модерни, да бъдат „на една вълна“ с него. И неусетно започват да размиват границата между ролята на родителя и ролята на приятеля. А тя е огромна. Едно е да създадеш такава връзка с детето си, че то да знае, че може да дойде при теб с всяка своя болка, страх, грешка или тайна. Да знае, че няма да бъде унизено, че ще бъде чуто и разбрано. Това е истинското доверие.
Съвсем друго е, обаче, да започнеш да го третираш като свой приятел. Да му споделяш собствените си тревоги, проблемите в брака, финансовите затруднения, конфликтите със семейството или да търсиш от него съвет и емоционална подкрепа. В този момент вече не изграждаш близост. Натоварваш детето с роля, която не му принадлежи.
Приятелството съществува между равни. Между хора, които могат взаимно да си дават опора, да споделят отговорности и житейски тежести. Родителят и детето никога не са равни. И това не е несправедливост. Това е естественият ред, който дава сигурност на детето.
Детето няма нужда да бъде опора на родителя си. То има нужда да знае, че някой е опора за него. Много родители казват: „Но моето дете е много зряло. Разбира ме. Казвам му всичко, за да знае. Не крия нищо от него“ Да, възможно е едно дете да изглежда необичайно зряло. Да разсъждава мъдро. Да бъде съпричастно. Да утешава. Но това не означава, че психиката му е готова да носи тежестите на възрастния живот. Колкото и умно да е едно дете, то остава дете. То няма житейския опит. Няма емоционалната зрялост. Няма способността да преработва сложните проблеми на възрастните така, както един възрастен би могъл. То разбира много повече, отколкото можем да предположим, но не разполага с вътрешните механизми да се справи с всичко, което разбира. Когато започнем да го превръщаме в свой приятел, ние неусетно му отнемаме детството. Отнемаме му правото да бъде безгрижно. Да вярва, че някой по-голям ще намери решение. Да прави грешки, без да носи отговорност за живота на другите.
Децата имат нужда да гледат нагоре към родителите си. Не защото родителите са съвършени. А защото това им носи усещането, че светът е подреден и безопасен. Когато тази йерархия се обърне и детето започне да бъде емоционалният партньор, утешителят или съветникът на родителя, то губи именно това усещане за сигурност. И най-парадоксалното е, че родителите често правят всичко това именно от любов. Искат да бъдат близки с децата си. Искат да имат доверие помежду си. Но истинското доверие никога не изисква размяна на ролите. Детето има нужда от родител, който може да изслуша, без да осъжда. Който може да поставя граници, без да унижава. Който може да бъде нежен, без да губи авторитета си. Който може да понесе собствените си тревоги, без да ги оставя върху крехките рамене на детето.
Приятели детето ще има много през живота си. Някои ще останат, други ще си тръгнат. Но родителите са единствените хора, които могат да му дадат онова усещане за сигурност, върху което по-късно ще изгради целия си свят.
Не се стремете да бъдете най-добрият приятел на детето си. Стремете се да бъдете човекът, до когото то винаги ще се чувства защитено. Защото именно това е родителството.
