Понякога човек прекрасно разбира, че една негова мисъл е тревожна, че опасността, която си представя, е малко вероятна, дори знае откъде идва страхът му – и въпреки това тялото му реагира, сякаш опасността е съвсем реална. Сърцето се ускорява, дишането се променя, мускулите се напрягат, вниманието започва да търси още доказателства, че нещо не е наред. И тогава често чувам: „Знам всичко това, но защо не мога просто да спра?“ Защото мозъкът не се променя само от онова, което сме разбрали. Той се променя и от онова, което многократно преживяваме и упражняваме.
Мозъкът се учи чрез повторение
Когато учим нещо, мозъкът не го записва някъде като файл. Определени групи неврони започват да работят заедно и връзките в съответните невронни мрежи могат постепенно да се променят. Това е част от невропластичността – способността на нервната система да се изменя под влияние на опита. Колкото по-често използваме определен модел, толкова по-достъпен става той за мозъка. Нещо, което първоначално изисква съзнателно усилие, след достатъчно упражняване може да започне да се случва почти автоматично. Така сме се научили да пишем, да караме кола, да плуваме, да използваме езика. Но по същия начин мозъкът научава и някои наши емоционални реакции. Тревожността също може да бъде добре научен маршрут.
Тревожна мисъл → усещане за опасност → телесна тревога → наблюдение на симптомите → още тревожни мисли → още тревога.
Ако тази верига се е задействала стотици или хиляди пъти, мозъкът вече я познава прекрасно. Не е необходимо човек съзнателно да реши: „Сега ще се тревожа.“ Достатъчен е първият сигнал и останалото може да последва почти автоматично.
Защо използвам схема при медитативните техники
Именно тук е смисълът на медитативната техника със схема и повторение. Целта не е тревожната мисъл да бъде изтрита, нито човек да я прогони и бързо да започне да мисли за нещо приятно. Ако правим това, рискуваме просто да го научим да бяга от тревогата.
Целта е да упражним друга последователност след появата на тревожната мисъл:
Тревожна мисъл → разпознавам я → не я развивам → следвам познатата схема → насочвам вниманието към дишането, тялото, образа или настоящия момент → оставам в преживяването, без да го превръщам в катастрофичен сценарий → постепенно успокояване.
В началото всичко това е съзнателно. Човек трябва да си спомни какво следва, да премине през отделните стъпки и да върне вниманието си, когато то отново тръгне след тревожната мисъл.
Затова използвам една и съща схема, вместо всеки ден да предлагам различна техника. Мозъкът трябва да среща познатата последователност отново и отново. Когато упражняваме един и същ маршрут, постепенно намалява необходимостта всеки път да мислим коя е следващата стъпка.
Защо е важна регулярността
Тук повторението има огромно значение. Една техника, направена веднъж в момент на силна тревога, трудно може да се превърне в автоматична реакция. Затова упражнението е добре да бъде регулярно и разпределено във времето – например в определени моменти от деня и достатъчно последователно, за да стане част от ритъма на човека.
Не е необходимо интервалите да бъдат математически еднакви до минута. По-важното е да има предвидимост и повторяемост – мозъкът многократно да преминава през една и съща последователност, включително когато човек е спокоен, а не само когато вече е обхванат от тревога.
Това последното е особено важно. Ние не учим техниката по време на „пожара“. Упражняваме я предварително, за да бъде по-достъпна, когато пожарът започне.
От съзнателно действие към автоматична реакция
Първоначално веригата изглежда така:
Тревожна мисъл → „Трябва да направя техниката“ → съзнателно следвам схемата → пренасочвам вниманието → успокояване.
След многократно упражняване преходът може постепенно да стане по-бърз:
Тревожна мисъл → разпознаване → познатата схема → пренасочване.
А след време някои хора описват преживяването още по-просто:
Тревожна мисъл → мозъкът сякаш сам „превключва“ към познатия друг път.
Това „сам превключва“ е много интересно. Не означава, че сме прокарали някакъв нов кабел в мозъка или че старата тревожна връзка е изчезнала. Означава, че чрез повторението сме тренирали алтернативен модел достатъчно многократно, за да стане той по-лесно достъпен. Мрежите, свързани с насочването на вниманието и регулирането на емоционалната реакция, вече имат упражнен отговор.
Двете пътеки
Обичам да си го представям като две пътеки през гората.
По едната сме вървели години. Тя е широка, утъпкана, няма клони пред нас и дори не се налага да мислим накъде вървим. Краката сякаш сами поемат натам. Това е старият автоматичен маршрут:
мисъл → опасност → тревога → още мисли → още тревога.
До него започваме да прокарваме друга пътека. В началото тя почти не съществува. Трябва съзнателно да я изберем, да отместим клоните, да внимаваме къде стъпваме. Следващия път пак. После пак. Ако минаваме по нея регулярно, постепенно и тя става разпознаваема. В един момент вече не се налага всеки път да я търсим.
Старата пътека не е изчезнала. Но вече не е единствената.
Защо само разбирането понякога не стига
Това е и една от причините психотерапията да не се изчерпва с прозрението. Човек може прекрасно да разбира откъде идва страхът му. Може да знае, че определена мисъл е катастрофична, да може логически да я оспори и дори да знае какво би казал на друг човек в същата ситуация. И въпреки това неговата автоматична реакция да остане същата.
Защото едно е да знаеш другия път, а друго е да си вървял достатъчно пъти по него.
Мозъкът има нужда и от нов опит. От повторение. От преживяване на познатия стимул с различен отговор. Именно затова една медитативна схема не е просто начин човек да се успокои за десет минути. Когато се използва последователно, тя може да бъде упражнение в това какво правим след появата на тревожната мисъл.
Не можем да научим мозъка никога повече да не произвежда тревожни мисли. А и не това е целта. Можем да го упражняваме да не приема всяка тревожна мисъл като сигнал за реална опасност и да не тръгва автоматично след нея.
И може би промяната започва точно в този момент – не когато старата пътека изчезне, а когато мозъкът вече познава достатъчно добре и другата.
